Ариергард.нет

 Или как италианците достигнаха до Манама и Токио през Втората световна война

„Не свършва нищо бързият кроеж,
щом действието не политне с него!”
Макбет, ІV действие, І сцена

С влизането на Италия във Втората световна война на страната на Германия, ударил и часът за Италианскито кралско въздухоплаване (Regia Aereonautica Italiana). От времената на генерал Дуе, Светът смятал самолетостроенето и авиационните рекорди за нещо като запазена марка на Ботуша. Плакати, филми, списания превръщали пилотите на Мусолини в суперзвезди, нелишени от чар и елегантност, но в същото време, за разлика от американските актьори, надарени с истинска смелост и рекорди, даващи им статута на летящи полубогове. Те били истински верни последователи на Ювеналовия принцип, че „общественото мнение щади ястреба и наказва пиленцето”. Като анекдот за епохата и италианската изтребителна авиация се разказва, че пилотите от Аеронавтиката отказвали да летят на новите по-бързи машини FIAT, защото напълно закритите им плексигласови кабини не позволявали шалчетата им да се развяват свободно и красиво подире им. Чарът пред скоростта, самочувствието пред нуждата, дългът пред пластмасата, какви прекрасни „ариергардни” принципи са техните!

Дучето на Италия и фашисткото ръководство (министърът на външните работи на Рим граф Галеацо Чано също бил пилот) настоявали за бързи и зрелищни успехи. За Италия войната започнала през юни 1940 г., а по това време Германия вече поваляла Франция и самолетите на Luftwaffe летели над Лондон! Жизненоважно за режима на Мусолини било Италианската империя да не изпусне войната, славата и като цяло, част от плячката.   

За разлика от северния си съюзник, италианците разполагали със своя стратегическа авиация. Нали именно за победа без участието на сухопътни флотски сили, а само с удари от въздуха мечтаел още през 20-те години Дуе! Разпрострелите се владения на италианската колониална империя от Сомалия до  Албания и от Додеканезите в Егея до Триполи в Либийската пустиня им осигурявали и необходимите бази за зрелищни акции. Първата от тях не закъсняла.

На 17 юли тримоторни самолети Савоя-Марчети SM-82 излетели от Гидония (провиниция Лацио, Централна Италия) и след три часа, като прелетели над 1600 км над западното Средиземноморие, се отзовали на вражеската крепост Гибралтар, на входа на Атлантическия океан. Атаката била повторена на 20 август, но от остров Сардиния.  Британците обаче били готови и свалили два самолета на Аеронавтиката.

Спецификациите на Савоя-Марчети позволявали да си избира и по-отдалечени цели. Няколко единични мисии били осъществени през нощта и срещу Александрия и Суец. 17 SM-75 и  SM-82 пренасяли през това време екипировка и лекарства за Адис Абеба в Етиопия, колония, която заради британския контрол над Суецкия канал останала изолирана. За две години по тази линия били прехвърлени общо 16 хиляди пасажери и над 2000 тона товари.

От юли италианците бомбардирали Хайфа и Тел Авив. Бомбите на Аеронавтиката унищожили горивните цистерни на пристанищата. Атакуващите самолети идвали от остров Родос.

Но истинския спектакъл се разиграл в средата на октомври 1940 г., както съобщил на своите читатели тогава „Тайм магазин”в неутрална Америка. 41-а група на Региа Аеронавтика, начело с подполковник Еторе Мути, един от некоронованите герои на режима в Рим, с три самолета се решила на не толкова рискована, колкото продължителна операция. Италианците дръзнали да атакуват с запалителни бомби английските и американски петролни полета край ...град Манама на островите Бахрейн, в южната част на Персийския залив!

В ранния следобед на 18 октомври, към 17 часа и 10 минути, служителите на компанията Texaco в Бахрейн били първите американци, които изпитали на гърба си изненадващата бомбардировка на вражески самолети във Втората световна война, близо 14 месеца преди японската атака над Пърл Харбър! Десетки запалителни бомби предизвикали пожари сред съоръженията на  рафинерията на острова и на петролните сонди. Трите самолета, претоварени с гориво и амуниции, били прелетели над 2400 км от Родос, над Кипър, Сирия, Ирак и Залива, със средна скорост от 270 км/ч., общо девет часа в небето. Командирът Мути преценил, че завръщане по обратния път до Родос е твърде рисковано, тъй като раздразнените британци ще предприемат безмилостен лов за дръзките нападатели. Трите италиански рекордьори поели над Арабската пустиня на югозапад, към италианска Еритрея, на Червено море. На летището Зула в италианската колония пристигнали към 8 часа сутринта. Там ги чакали още четири самолета SM-82 дошли директно от Родос с материали за обратния път. Мути и другите двама пилоти, подполковник Фортунато Фредеричи и капитан Джорджио Маер били изминали общо 4200 км без кацане, непостиган до този момент рекорд  за бомбардировъчната авиация. От стриктна военна гледна точка, заради малкия брой включени самолети, успехът на италианците не бил от голямо значение, но полетът на Еторе Мути и другарите му имал огромен пропаганден отзвук.

Нищо подобно не станало с една още по-необичайна и направо казано, невероятна мисия, осъществена от Аеронавтиката през 1942 г. Италианското главно командване подозирало, че Съюзниците са разбили дипломатическия радио код на страната и за сигурни връзки с партньорите на Рим в Токио повече не можело да се говори. Следователно нов код трябвало да бъде доставен до Империята на Изгряващото слънце по физически път. Със задачата отново се заела стратегическата авиация. За целта бил конструиран специален самолет, носещ означението S.75 RT (Rome-Tokyo)  с бордови номер MM.60537. Машината с командир подполковник Антонио Москалети излетяла в 5 часа и 26 мин. на 29 юни 1942 от летище Гидониа край Рим. В 14 часа и 10 мин. тримоторът кацнал край Запорожие, в окупираната от германците Украйна. Започвала битката за Сталинград. Поради необходимостта да пести гориво самолетът на Москалети не можел да лети на височина над 2 км и то с ниска скорост. Над Волга италианския апарат бил обстрелян от съветската противовъздушна артилерия, но успял да продължи по курса си – навигаторът капитан  д-р Публио Маджини се ръководел по звездите. Наземните ориентири били малко – Каспийско море, Аралско море, езерото Балкаш. Призори уморените италианци видели планините Алтай, границата на СССР с Китай, а оттатък се простирала пустинята Гоби. На 1 юли в 21 часа и 14 минути след 6 000 км полет над Азия, Савоя-Марчети на командир Москалети кацнал на летище Пау-Тоу-Чен, близо до Пекин, зона намираща се от години под японски контрол. От там с водещ японски самолет, на 3 юли италианците благополучно пристигнали в авиобаза Ташикава край  Токио и доставили кодовете на италианското посолство.

На 16 юли пилотите, с поща за дома и множество японски подаръци потеглили обратно, а на 18-и кацнали в Одеса. Успехът на мисията, по настояване на японците трябвало да бъде държан в тайна. Но самият Мусолини чакал с журналисти пилотите на летище Гидония. Италианската преса се опитала да разтръби по целия Свят за поредния триумф на страната. Но мнозина италианци знаели, че триумф за тях ще бъде вече, само края на пагубната война. На съюзниците пък  не им пукало за поредния израз на италианска помпозност. Тук е мястото да поясним, че въпреки появяващите се тук и там по-късно съобщения за подобни подвизи на германците през войната, тази мисия никога не е била повторена.

Естествено е, че след края на войната, а и след плачевното представяне на италианската армия в нея, подобни изолирани акции остават малка, незабележима точица на фона на разрушенията и страданията. За тези и подобни трансконтинентални полети няма да има героични филми и книги. И може би така е по-добре. За нас остава вълнуващата представа за тримоторни самолети с мъркащи двигатели на FIAT, летящи ниско над пустинята през топлата нощ и с екипажи взрени  в звездите, на хиляди километри от дома. И като че ли дочуваме хора на евреите от Навуходоносор на маестро Верди или арията на принцеса Турандот от операта на Пучини като фон на изгряващото слънце на Ориента. Надявам се, и за Екзюпери подобна картина не би била неприятна!