Ариергард.нет

 Или как италианците достигнаха до Манама и Токио през Втората световна война

„Не свършва нищо бързият кроеж,
щом действието не политне с него!”
Макбет, ІV действие, І сцена

С влизането на Италия във Втората световна война на страната на Германия, ударил и часът за Италианскито кралско въздухоплаване (Regia Aereonautica Italiana). От времената на генерал Дуе, Светът смятал самолетостроенето и авиационните рекорди за нещо като запазена марка на Ботуша. Плакати, филми, списания превръщали пилотите на Мусолини в суперзвезди, нелишени от чар и елегантност, но в същото време, за разлика от американските актьори, надарени с истинска смелост и рекорди, даващи им статута на летящи полубогове. Те били истински верни последователи на Ювеналовия принцип, че „общественото мнение щади ястреба и наказва пиленцето”. Като анекдот за епохата и италианската изтребителна авиация се разказва, че пилотите от Аеронавтиката отказвали да летят на новите по-бързи машини FIAT, защото напълно закритите им плексигласови кабини не позволявали шалчетата им да се развяват свободно и красиво подире им. Чарът пред скоростта, самочувствието пред нуждата, дългът пред пластмасата, какви прекрасни „ариергардни” принципи са техните!

Дучето на Италия и фашисткото ръководство (министърът на външните работи на Рим граф Галеацо Чано също бил пилот) настоявали за бързи и зрелищни успехи. За Италия войната започнала през юни 1940 г., а по това време Германия вече поваляла Франция и самолетите на Luftwaffe летели над Лондон! Жизненоважно за режима на Мусолини било Италианската империя да не изпусне войната, славата и като цяло, част от плячката.   

За разлика от северния си съюзник, италианците разполагали със своя стратегическа авиация. Нали именно за победа без участието на сухопътни флотски сили, а само с удари от въздуха мечтаел още през 20-те години Дуе! Разпрострелите се владения на италианската колониална империя от Сомалия до  Албания и от Додеканезите в Егея до Триполи в Либийската пустиня им осигурявали и необходимите бази за зрелищни акции. Първата от тях не закъсняла.

Издателство: Варна, Печатница "Войниковъ", 1915

Преводна брошура, с историческа стойност, отнасяща се до укрепленията и станалото край Дарданелите през 1915 г. Шумът от битката се е чувал от българите в устието на Марица, тогава още неутрални. Значението и за нас остава недокрай установено. Интересът обаче към Дарданелската операция едва ли някога е бил по-голям. Преводът е по изследване на някой си Трейдлер от 1912 г. за бреговите укрепления  по двата бряга на протока. Книгата излиза от печат докато България все още е неутрална.

Самоходната артилерийска установка (САУ) е артилерийско оръдие на самоходна база, предназначено за непосредствено съпровождане на танкове и пехота в бой, за артилерийска поддръжка на подвижните съединения и за борба с противниковите танкове. Голямото предимство се състои в това, че САУ имат оръдие от по-голям калибър, отколкото е оръдието на танк със същата маса. Според теглото се класифицират на леки (до 20 тона), средни (до 40 тона) и тежки (над 40 тона). Появили се в края на Първата световна война, в годините на Втората световна война (1939-1945 г.) изиграват решаваща роля в не едно и две ключови сражения.
Една от воювалите държави, произвеждали свои самоходни оръдия по време на най-големия в човешката история досега световен конфликт, е Унгария.

Победената в Първата световна война Унгария (като наследник на Австро-Унгария) е лишена с Трианонския договор (подписан с победителите от Антантата на 4 юни 1920 г.) от изконни етнически територии, от силна икономика, от силна армия, включително и от притежаване на бронирана техника. В периода между двете световни войни, Хонведшега (унгарските въоръжени сили) не разполага със собствени конструкции САУ. Разработването на този тип оръжия в началото на 40-те години е обвързано изцяло със създаване на унгарски танкове, върху чието шаси се монтират оръдия с голям калибър, и то със сътрудничеството на съюзника Германия.